Желанието

Желанието

Често желанието убива

Това сме го чували, но какво е желанието? Нещо, което се прокрадва вътре в нас и става двигател на нашите действия, обзема нашите мисли, става вътрешна сила на всичките ни стремежи и проекции.

Понякога и желанието да помогнеш убива. Желанието да дадеш много любов, понякога се превръща в пагубна идея да контролираш живота на другия, да си постоянно до другия, да му даваш всичко, да го обгрижваш, да му помагаш и да завземеш всички свободни кътчета около и в него, за да му даваш любов. Често даващият много не осъзнава, че може да задуши другия с това внимание, да го убие от любов.

Същото може да се случи и с храната

Същото може да се случи и с храната – когато тя става самоцел и ние започваме не да ядем, за да живеем, а да живеем, за да ядем. Започваме да търсим все нови и нови вкусове, да се връщаме към стари, да ги повтаряме, да ги потретваме, докато храната не започне да се натрупва пагубно върху тялото ни и да ни затиска, да ни пречи, да ни убива. Убити от храна.

Понякога си купуваме нещо красиво, цвете например. И го притежаваме. Започваме да го поливаме. Всеки ден. Да го торим и разкопаваме, всеки ден. Накрая цветето от толкова много грижи започва да линее, даже мухлясва, защото водата и торът му идват в повече. И нашето желание да го имаме по-дълго го убива.

За да не се случи това, понякога хората са учени на обратното – не бива да обичаш, защото когато обичаш и си зависим от другия, той може да прави каквото си иска с теб, да те контролира и затова е по-добре да си независим, свободен, да не обичаш. Точно тази измамна свобода се запълва с нещо и то често е омраза, завист, защото виждаш, че другите обичат, виждаш, че другите са заедно, а ти си сам. Сам със себе си, всеки ден.

Това не означава да спрем

Това не означава да спрем, да се превърнем в обратното, да спрем да ядем – защото защо да ядем, след като и утре ще огладнеем, защо да поливаме цветето през ден, като то пак ще изсъхне?

Природата на крайностите убива, не дава дълготраен път. Имаш нещо, и докато си решил, че то е част от теб, вече го нямаш.

Понякога желанието да си там, където не си, също те убива – вътрешно. Често си задаваме въпроса – А защо не аз?, Защо не съм там, защо не съм в друго място, защо не съм на друга работа, защо не съм с други приятели, защо не съм щастлив?

Явно има виновен. И това е първо държавата, защото тя е най-общия обект на неприязънта, защото тя трябва да ни обгрижва, да ни дава, да ни помага. Не да ни взема, не ние да даваме. След това неприязънта води и до обкръжението ни и до хората, с които работим и живеем. Защо те ни дават своите проблеми, защо ни пречат, защо не ни помагат, защо не ни разбират?

След това концентрацията ни се фокусира върху нещо, което сме решили, че явно е центърът на всички наши проблеми и неуспехи, започваме да го правим голямо и по-голямо, значимо и изпълващо хоризонта на нашата омраза. За да имаме цел, ние я проектираме извън нас, извън истинския си проблем. И става лесно. Всичко някак си се прояснява. Щом има враг, значи има цел, щом има цел, значи има борба, щом има борба, значи съм жив, значим.

Но истинският проблем често е в самите нас

Нашето желание, нашия стремеж да искаме това, което нямаме, а да не виждаме това, което имаме и това, което ни е дадено и сме постигнали сами.

Никой не иска това, което има, всеки иска това, което няма. И няма време да се огледа, да се вгледа в постигнатото и преживяното, а заслепен от собствената си мисъл, подклаждана от егото, като сляп върви към собствената си разруха. Но за съжаление има и тиха разруха, както в космоса – черна дупка, която свива всичко около себе си и засмуква нещата и хората около себе си, тихо и бавно, но накрая явно. Засмуква и близките планети, кръжащи около тази черна дупка. Но има и ярка разруха, избухване, водено от пръски фойерверки навсякъде, които трябва да запалят, да изгорят – защото щом аз горя, и другите трябва да горят.

Запазването на баланса, между любовта и самостоятелността, между помощта и възможността сам да се справяш, между даването и взимането води до хармония. Вътрешна. Но тя не се постига отвън, а първо се намира отвътре. А когато я намериш, е трудно да я запазиш, а още по-трудно е да научиш другите да го правят.

Затова сме ученици цял живот и споделяме търсенията си с другите. Но дали те ни разбират – кой знае? Освен самите те. Или освен самите ние?

 

Автор – Майстор Станислав Багалев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *