ДА УСЕЩАШ В СЕБЕ СИ КИТАЙ ОТ ДЕТЕ Е ОСОБЕНО ЧУВСТВО.

Винаги, гледайки китайските филми за бойни изкуства, уникалните кунг фу движения, храмовете и природата, манастирът Шаолин, създаваха в мен усещането за изгубена родина, за частица от мен, която е останала далече…

Това усещане се оказа реалност, аз бях там, сред храмовете, сред издълбаните Буди, пътувайки по реката в средата на Китай, влизайки в манастира Шаолин, където всичко започна…

Но… всяко пътуване има своето начало, затова и нашето започна от София, която изгаряше асфалта с топлина от Сахара, сякаш слънцето беше решило да ни стопи, за да започнем отначало.

Българското летище ни посреща малко, спретнато и изненадващо пълно с китайци – отбор по женски баскетбол от Китай се извисяваше над всички, и въпреки моя среден ръст, аз стоях чинно до раменете им, като точно тогава си спомних и често срещания коментар на българите – а, тези дребните и жълтите, като ги хвана ….да ама не, както се казваше отдавна, ако видиш тези исполини и си помислиш, че знаят и по някоя кунг фу хватка, тогава дали ще се изправиш срещу тях?

Полетът с катарските авиолинии винаги е удоволствие, защото освен най-новите самолети, перфектното обслужване и усмихнатите стюардеси, храната бе на такова високо ниво, че доближаваше ресторантьорски изисквания за качество. Да не говорим, че на таблата на храната пишеше нашите имена.

Тръгнахме заедно с Тихомир, който е от Стара Загора, дългогодишен познат и приятел, голям радетел на бойните изкуства, занимаващ се над 25 години, като с него освен дългогодишното ни познанство, ни свързва и участието ни като първите два филиала на Международната Ян фамилна организация по Тайдзицюан, която бе и организатор на това приключение.

Кацайки в Доха, освен странната писменост, пясъка и хората облечени до долу в бяло или черно, посрещнахме лукс, декориран в сиво, черно и златно. Магазини, кафенета, ресторанти, часовници, коли, ролсройс, мазерати, парфюми, места за игра на децата, място за Интернет с последни модели на епъл, безплатен Интернет и хора от целия свят…

От Доха към Пекин полетът бе пет часа срещу времето, самолетът бе огромен, по девет човека на ред, усещането, че си събрал целия квартал и летиш с него, не ме напусна и до края.

Летейки над Азия, рано сутринта, когато всички спят, в самолета е тъмно, се процеждаше тънка ивичка светлина от незатворения прозорец до мен. Открехвайки леко нагоре гледката ме изуми – ние преминавахме над Хималаите и се виждаха всички осемхилядници, извисяващи острите си заснежени зъбери над облаците…като най-високият от тях стоеше със смазващо спокойствие и сила, приютил най-високата точка на земята, но и място на много загинали алпинисти, опитали се да надмогнат себе си и да преборят природата…

ЗАТВОРИХ ОТНОВО ПРОЗОРЕЦА И НАСТАНА МЕКА ТЪМНИНА, В КОЯТО ПРОБЛЯСВАХА САМО МОНИТОРИТЕ НА СЕДАЛКИТЕ…

Пекинското летище ни посрещна с огромна площ от над сто гейта, невероятно количество хора, огромни опашки, попълване на странни бележки, строг контрол на нашата температура на тялото, строг поглед от страна на проверяващите, видеокамера, която записва всеки влезнал, преглед на виза, документи и…удар с червения печат, който ти дава право да влезеш във великата китайска империя.

Да, усещането е същото, огромна империя, която продължава да функционира така, както преди векове, само че вече не се управлява от император, а от ръководител на партията и от партийни лидери, наместници на императора.

От терминал три, след доста ходене, се озоваваме отвън, където е влажно, топло, задушно и натъпкано с хора, чакайки автобус за терминал две, вътрешните полети. Одисеята по пътуването ни продължава, вече сме в Китай, но разстоянието, което трябва да вземем със следващия самолет, е колкото София-Виена…

Вътрешното летище бе голямо, просторно, но..полетът бе отложен с няколко часа, а една жена от Узбекистан ни попита на руски дали може да и помогнем. Оказа се, че не говори никакъв друг език, отложили и полета и и махнали билета..след доста дълго чакане и говорене на три езика се оказа, че тъй като има буря всички полети са отложени, няма места за следващите и я оставих да чака до след два дена…Това ни притесни доста, защото си представихме същия сценарий и за нас… Оказа се, че нашият полет е отложен само с пет часа и все пак ще летим за Сиян, древната столица на Китай, място, в което самата история започва..

Полетът бе лек, приятен и кратък, като се има предвид дължината на предните два. Странното бе, че на облегалките на столовете в самолета имаше реклама на българско кисело мляко, написано на китайски и български! Не можах да повярвам на очите си, да си на другия край на света и да видиш български букви под китайски йероглифи за българско кисело мляко…

ГРАД СИАН

Град Сиан бе потънал в тъмнина след залязлото слънце, полицаи ни упътиха към стоянката на таксита, а те ни насочиха към едно от специалните таксита – нова модерна кола, електрически автомобил, който комфортът му ни учудваше. Другите таксита бяха по стари, като странното бе, че във всички от тях имаше решетки, да решетки, железни, отделящи шофьора от клиентите отзад, това беше във всички таксита, и не бе приумица на едно или две и явно има причина за това.

След повече от час в таксито по огромни магистрали с по пет ленти в едната посока, влизаме в града, който в дванайсет часа през нощта бе толкова натоварен, толкова много коли и хора, все едно всички бяха излезнали на разходка и хлад. Новите блокове, които опасваха пътя през цялото време, бяха на по 35 етажа, и бяха стотици. Разрушаване на старото и строене на новото по китайски – всичко огромно, еднакво и плашещо нечовешко. Десет такива блока могат да съберат жителите на почти всеки един среден град в страната, е те бяха стотици, не свършваха, а се строяха и нови. От едната страна на пътя имаше шест ленти, но и от другата също…

Пристигнахме в хотела, настанихме се след 24 часово пътуване до сърцето на Китай, откъдето и пътешествието започна.